Влияние на стресовите хормони върху емоциите, чувствата и поведението.
Всички са го изпитали, всички говорят за това, но почти никой не си прави труда да разбере какво е стрес. Много думи стават модерни, когато научните изследвания водят до появата на нова концепция, която засяга ежедневното поведение или начина, по който мислим за основните житейски проблеми. В наши дни се говори много за стреса от работа, замърсяване, пенсиониране, физически стрес, семейни проблеми или смърт на роднина. Но колко от запалените говорещи, които защитават своите твърди убеждения, си правят труда да търсят истинското значение на термина „стрес“ и неговите механизми? Повечето хора никога не са се замисляли дали има разлика между стрес и дистрес?
Факторите, причиняващи стрес – стресорите, са различни, но те стартират по същество една и същата биологична реакция към стреса. Разграничението между стресора и стреса е може би първата важна стъпка в анализа на този биологичен феномен, който всички ние познаваме твърде добре от собствения си опит. От гледна точка на реакцията на стреса няма значение дали ситуацията, пред която сме изправени, е приятна или неприятна. Има значение само интензивността на необходимостта от преструктуриране или адаптация. Не е лесно да си представим, че студ, жега, наркотици, хормони, тъга и радост причиняват еднакви биохимични промени в организма. Това обаче е така. Количествените биохимични измервания показват, че някои реакции са неспецифични и еднакви за всички видове въздействия.
Всичко, което заобикаля човека, може да се нарече стрес; това е значителна част от нашия живот. Стресът избухва в живота на човека със самото събуждане, след това всичко се случва по добре позната схема. Стресиращите условия включват работа, предизвикателство към властите, семейни проблеми, конфликти с близки, липса на сън, глад и др. Според учените е невъзможно да се живее без стрес. Човекът не може да осигури стабилност и последователност, което в крайна сметка води до стрес. Всъщност почти всичко може да предизвика стрес. Стресът не е това, което се случва с нас, а самото възприемане на случващото се. Силният стрес може да доведе до психологическа травма и понякога до сериозно заболяване.
Какво е стрес? Проблемът със стреса, като най-общ неспецифичен отговор на организма към всеки дразнител и адаптацията към него, трябва да се разглежда не само преди физиологията, но и преди медицината като цяло. Стресът е състояние на нарушена хомеостаза, при това, както от ендогенните, така и от екзогенните фактори. Тялото реагира на стрес със стресова реакция – адаптивен процес, насочен към поддържане на хомеостазата и поддържане на нормалното функциониране на тялото. През миналия век Селие (Selye János), представя теорията за адаптационния синдром. Той открива, че при всяко стресово състояние в тялото се случва трифазен процес, състоящ се от „етап на тревога“ (в рамките на 48 часа след началото на действието); „етап на съпротива“ и „етап на изтощение“, при който най-вероятният резултат е смъртта на организма. В този случай основните промени в системите, регулиращи хомеостазата на тялото, според Селие възникват от ендокринните органи, главно от хипофизата, надбъбречните жлези и тимуса.
Понастоящем се смята, че стрес системата е сложен регулаторен комплекс, който е насочен към поддържане на хомеостазата и играе ключова роля в развитието на адаптивна реакция към стресора. Тази система се състои от централна връзка, представена от хипоталамуса и някои други части на мозъчния ствол и два периферни клона: хипоталамо-хипофизарно-надбъбречната ос и симпатико-адреналната система, които осъществяват връзката на централното звено с всички органи в тялото, с цялото тяло.
Нарушение на хомеостазата. Когато тялото е в състояние на хомеостатично равновесие, неговите
физиологични характеристики (телесна температура, глюкоза в кръвта и др.) са близки до „идеалните“. Стресорът е всеки фактор на околната среда, който причинява нарушение на хомеостазата, а стресова реакция е набор от физиологични адаптации на тялото, водещи до възстановяване на хомеостатичния баланс. Реакцията на стрес обикновено е придружена от секрецията на два вида хормони от надбъбречните жлези: адреналин (епинефрин) и глюкокортикоиди, включително кортизол (хидрокортизон). Адреналинът и глюкокортикоидите мобилизират енергия за мускулна работа, повишават тонуса на сърдечно-съдовата система, като по този начин улесняват транспорта на кислород, и „изключват“ всички форми на дейност, които са незначителни в критична ситуация (например процеси на растеж). Стресова реакция причинява не само конкретно събитие, но и неговото очакване. Ако оценката на ситуацията е адекватна („улицата е тъмна и пуста и затова е по-добре да бъдете нащрек“), такъв „изпреварващ“ стрес може да има голяма адаптивна стойност. Но ако едно животно или човек дълго време погрешно вярва, че неговото хомеостатичното равновесие е на път да бъде сериозно нарушено то в крайна сметка се развиват неврози, тревожност и параноя.
Стресови хормони и невромедиатори. Множество области на мозъка, свързани помежду си, са отговорни за развитието на стрес, сложна система от обратни връзки, която често води до увеличаване на реакцията на стрес. Процесът, представен в схема 1, в опростена форма, започва с факта, че заплашителният фактор активира сензорните и асоциативни области на мозъчната кора (1). Кората изпраща сигнал до амигдалата – главния център на мозъка, който контролира развитието на стресова реакция (2). Тази структура може да се активира и от сигнал, който не е достигнал нивото на съзнание (3). Амигдалата освобождава неврохормона кортиколиберин, който активира мозъчните стволови структури (4), а оттам и активността на симпатиковата нервна система (5). В отговор, надбъбречните жлези произвеждат хормона адреналин. Едновременно се активира друг нервен път, който води до увеличено надбъбречно освобождаване на глюкокортикоиди. Както адреналинът, така и глюкокортикоидите влияят върху функционирането на мускулите, сърцето и белите дробове, подготвяйки тялото за „битка или бягство“ (6). Ако стресът стане хроничен, глюкокортикоидите карат синьото петно (7) да освобождава хормона норепинефрин известен още като норадреналин, който действа върху амигдалата (8). Това води до увеличаване производството на глюкокортикоиди (9) т. е. непрекъснато активиране на стресовите мозъчни системи. С други думи организмът попада в един “порочен кръг”.
Схема 1
В книгата си „Психология на стреса“ Робърт Саполски, казва, че нервният път, представен от симпатиковата система, е първото средство позволяващо на мозъка да мобилизира вълни на активност в отговор на стресор. Има и друг начин – чрез секрецията на хормони. Ако даден неврон (клетка на нервната система) отделя химически медиатор преминаващ на хилядни от сантиметъра и заставящ следващата клетка от реда (като правило друг неврон) да променя поведението си, то този медиатор се наречен невромедиатор. По този начин, когато симпатиковите нервни окончания в сърцето отделят норадреналин, каращи сърдечния мускул да работи по различен начин, норадреналина играе ролята на невромедиатор. Ако неврон (или друга клетка) отделя медииращо вещество, което вместо това влиза в кръвта и засяга различни функции тялото, тогава това вещество е хормон. Хормоните се произвеждат от различни жлези, по време на стрес секрецията на някои от тях се включва, а секрецията на други се изключва.
Саполски подчертава, че има два хормона, жизненоважни за реакцията на стрес, това са адреналин и норадреналин/норепинефрин. Те се произвеждат от симпатиковата нервна система. Друг важен клас хормони за реакция на стрес са така наречените глюкокортикоиди. Глюкокортикоиди – това са стероидни хормони (стероиди наричат пет класа хормони с обща химична структура – андрогени – известните „анаболни“ стероиди като тестостерон, които може да ви струват участието на олимпийските игри – но също така и естрогени, прогестини, минералкортикоиди и глюкокортикоиди.). Те се произвеждат от надбъбречните жлези и тяхното действие, често е подобно на действието на адреналина. Адреналинът започва да действа след няколко секунди, а глюкокортикоидите поддържат ефекта му, в рамките на минути или часове. Надбъбречните жлези нямат разум и следователно производството на глюкокортикоиди трябва да се контролира от мозъчни хормони. Когато се случи стресово събитие или имаме стресиращи мисли, хипоталамусът секретира в хипоталамо-хипофизната кръвоносна система няколко хормона, които стартират целия процес. Основен от тези хормони е КРХ (кортикотропин-рилизинг хормон), като в синергия с него действат много по-малко важни хормони. Приблизително за 15 секунди КРХ задейства производството на хормона ACTH (адренокортикотропен хормон или кортикотропин) в хипофизната жлеза. След като ACTH попада в кръвта и достига надбъбречните жлези, след няколко минути следва производство на глюкокортикоиди. Заедно с глюкокортикоидите и секретираните от симпатикова нервна система адреналинът и норадреналинът, в голяма степен, са отговорни за това, което се случва в тялото ни по време на стрес. Това са “работните коне” на реакцията на стрес.
В отговор на стреса се активират определени жлези, а различни хормонални системи се потискат по време на стрес. Секрецията на различни репродуктивни хормони като естроген, прогестерон и тестостерон се понижава. Производството на хормони, свързани с функцията на растеж (например, хормон на растежа или растежен хормон) също се потиска, както и производството инсулин, панкреатичен хормон, който в нормални условия помага на тялото да съхранява енергия, за да я използва по-късно.
Изследван е и ефекта на екзогенния окситоцин на процесите върху LPO (индуцирана липидна пероксидация) и антиоксидантните ензими при остър обездвижващ стрес. Активността на SOD (супероксид дисмутаза) и каталазата се определя в хомогенати на мозъка, тимуса, далака и кръвта. Окситоцинът предотвратява развитието на излишък от липидна пероксидация в централната нервна система, лимфоидната тъкан и в кръвта, вероятно поради високата активност на SOD.
Хипокампа и депресията. Установява се, че в хипокампа има висока концентрация на глюкокортикоидни рецептори, чрез които се осигурява отрицателна обратна връзка към хипоталамуса, за да се намали освобождаването на ГК. Сигналите от хипокампа потискат базалната и стрес-индуцирана секреция на кортикотропин-освобождаващ хормон (кортикотропин-рилизинг хормон/CRH) от хипоталамуса, адренокортикотропен хормон (АCТH) от хипофизата и ГК от надбъбречната жлеза. Стресът играе основна роля в хистопатологичните промени в хипокампа, наблюдавани при депресия и изразяващи се в атрофия и клетъчна смърт. Високите нива на кортизола са пряко свързани с нарушената невронална пластичност и клетъчна преживяемост в хипокампа. Глюкокортикоидите при физиологични концентрации усилват инхибиторното влияние върху активността на НРА ос, но във високи концентрации (например при хроничен стрес), увреждат хипокампалните неврони. Като се вземе предвид увеличената активност на НРА и повишените нива на глюкокортикоидите при депресивните разстройства, както и отрицателния ефект на стреса и ГК върху хипокампа, би могло да се допусне, че нарушената активност на ХПА ос допринася за намаляването на хипокампалния обем. Установено е, че стрес и генетични фактори могат да повишат глюкокортикоидните нива и да нарушат клетъчната пластичност, чрез намаляване експресията на невротрофични фактори. Намалената продукция на невротрофични фактори води до структурни и функционални увреждания в лимбичната система и особено в хипокампа. Хипокампът е част от сложната система, чиято нарушена активност е свързана с депресивните разстройства. Биологичните процеси и свързаните с тях мозъчни области, участващи в регулацията на настроението и когнитивните функции са толкова обвързани структурно и функционално, че не биха могли да се разглеждат изолирано една от друга. Разкриването на морфологичните и функционални промени в хипокампа, чрез изследвания на пациенти с депресия и използване на животински модели на депресия, допринася за разбирането на патогенезата на това многофакторно заболяване, както и за установяване на механизмите на действие на антидепресантите.
Фази на адаптационния синдром. Селие описва стреса като неспецифичен отговор на организма на всички поставени пред него изисквания. Независимо от спецификата на изискванията, те провокират стереотипна биохимична реакция – общ адаптационен синдром, който се разделя на три етапа, от гледна точка на еволюцията във времето: 1) етап на тревога; 2) етап на съпротива; 3) етап на изтощение. Първоначалният етап, на тревога, е съпътстван от понижаване на кръвното налягане, учестяване на пулса и увеличено производство на определени хормони, т. е., подготовка на организма за действие. Вторият етап, на съпротива, мобилизира и насочва силите към ограничаване на въздействието на стресора и готовност на организма за борба или бягство. Ако стресорът изчезне, равновесието в организма се възстановява бързо, а ако действието му е продължително, следва третият етап, на изтощение, при който съпротивителните способности на организма намаляват вследствие на изчерпване и липса на възможност за възстановяването им. Така са разграничени двата типа стрес – еустрес и дистрес, които имат различна сила, същност и полезен или вреден ефект. Докато първият изпълнява положителна функция и целта му е да мобилизира наличните ресурси за справяне със ситуацията, вторият е негативен и предизвиква емоции като гняв, агресия и изтощение.
Емоции, чувства и поведение при стрес. Условно източниците на стрес могат да се разделят на външни и вътрешни. Външни са тези, които са свързани с живота на човека, заобикалящата го среда, социалната среда и др. Вътрешни са най-често ниската самооценка, самобичуването, нереалистичните очаквания и др. Изведени са три емоционални системи, които са характерни за всички млекопитаещи и отразяват съвременния подход в психологията:
- Система на заплахи – тя се характеризира със следните емоции: страх, агресия, отвращение, срам, вина и безпокойство. Системата на заплаха произвежда хормони на стреса: адреналин, норепинефрин, кортизол. Функцията на тази система е оцеляването.
- Задвижваща система – тя се характеризира със следните емоции: стремеж, страст, жизненост, интерес. Тази системата кара да се произвежда хормона допамин. Функцията на тази система: добиване на ресурси за себе си и племето.
- Система на смекчаване – безопасност, принадлежност, свързаност, грижа. Хормонът окситоцин. Функцията на тази система е: грижа за потомството, възстановяване на нервната, имунната, хормоналната системи.
Христова посочва (цит. от Бакрачева, М., 2017), че в ситуации на остър и хроничен стрес хората често прибягват до търсене на външен източник за освобождаване на напрежението. Нерядко хроничният стрес може да доведе и до избор на себеразрушително поведение – тютюнопушене, консумация на алкохол, злоупотреба с наркотични вещества, прекомерен прием на въглехидрати и неспазване на здравословен цикъл на сън и бодърстване. Стресът повлиява сериозно и върху психичното здраве на хората – той е свързан с тревожността, а хроничният стрес – и с развиването на депресия.
В книгата си „Идентичност и справяне със стреса” Маргарита Бакрачева посочва, че физиологичният отговор на стреса се изразява в непосредствено стимулиране на мускулатурата и органите и по-нататъшна невроендокринна реакция. Ендокринната активност се свързва с изпитваното продължително напрежение и е различна от ситуативната стратегия „борба или бягство”. Емоционалните последствия от стреса – тревожността и депресията, включват изпитване на чувство на неяснота, несигурност, загуба на усещане за контрол, самота и безнадеждност. Поведенческите аспекти се изразяват в безпокойство, затваряне в себе си, повишена възбудимост на организма, която е възможно да доведе до проблеми в съня. Когнитивните изражения на травматичното събитие включват проблеми с концентрацията и паметта като цяло, неустойчивост на вниманието, редуване на натрапливи мисли и потискане на спомените за събитието. Типични психосоматични последствия от стреса са появата на ставно-мускулни болки и главоболие.
Някои психични разстройства са свързани с личността, поведението и темперамента и наподобяват характерната стрес реакция. Изследователи откриват, че почти половината от хората с депресия имат значително по-високи глюкокортикоиди от другите хора, и често дотолкова, че възникват проблеми с метаболизма или имунитета. Понякога тялото на депресираните пациенти не е в състояние да изключи секрецията на глюкокортикоиди, тъй като мозъкът им е по-малко чувствителен към сигналите за изключване. Въпреки това, не всички и не винаги реагират с излишък от глюкокортикоиди. Вместо това има свръхактивиране на симпатиковата нервна система и излишък на циркулиращи катехоламини (адреналин и норадреналин). Катехоламините предпазват от стрес, като за секунди изваждат оръжие за защита, за разлика от глюкокортикоидите, които също ни защитават, но създават нови оръжия за няколко минути или дори часове. Силните положителни или отрицателни чувства са тясно свързани с обусловените рефлекси, които първи започва да изучава руският физиолог Иван Петрович Павлов. За разлика от вродените безусловни реакции, условните рефлекси се придобиват в резултат на многократни комбинации и учене. От опит се учим на необходимостта да избягваме всичко, което причинява негативни емоции или води до наказание, и ние усвояваме онези форми на поведение, които носят насърчение и възнаграждение, тоест предизвикват положителни чувства. Психичния стрес, причинен от взаимоотношенията между хората, както и тяхното положение в обществото, се регулира от много подобен механизъм. В един момент има конфликт на интереси, това се явява стресор, след това се появяват балансирани импулси – заповед за съпротива или търпение. Неволните биохимични реакции на организма към стреса се управляват от същите закони, които регулират произволното междуличностно поведение. Позитивните, негативните и безразличните нагласи са „вградени“ в самата жива материя. Те регулират хомеостатичната адаптация на всички нива на взаимодействие – между клетките, между хората, между нациите. Ако наистина разберем и проникнем в това, тогава ще можем да управляваме по-добре нашето поведение до степен, в която то се подчинява или може да бъде подчинено на съзнателен контрол. Това се отнася за почти за всички решения, свързани с взаимоотношенията между членове на семейството, служители или дори групи нации.
“За изучаване на биологическите основи на агресивното поведение са правени научни изследвания на мозъка, нивото на тестостерон и други стероидни хормони и генетични изследвания. Изследователите приемат, че хипоталамуса и сивата субстанция около акведукта в средния мозък (substantia grisea centralis) са основните зони на мозъка на плъхове, котки и маймуни, които контролират поведенческите и автономните (вегетативните) компоненти на агресивното поведение. Още в 20-те години на предишния век, хипоталамусът е първата структура на мозъка, която е била свързана с агресията. В хипоталамуса има рецептори за невропептида вазопресин и трансмитера серотонин, като тези две трансмитерни субстанции имат отношение към агресията. Префронталната кора е една от „най-човешките“ зони на кората. В еволюцията на мозъка тя е увеличила шесткратно своя размер. Префронталната кора се свързва с агресията, но и с много други функции като контрол на емоциите, настроението. Тя получава аферентни връзки от други части на мозъка, които използват като трансмитери норадреналин, допамин и серотонин. Норадреналиновите влакна, които идват от nucleus caeruleus (синьото петно) повлияват на директната и индиректна агресия. Серотонинергичните ефернеции идват от рафалните ядра на мозъчния ствол и достигат до хипоталамуса и до други области на лимбичната система, свързани с емоциите. Дефицитът на серотонин води до импулсивност и агресия. Допаминовите аксони идват от substantia nigra и area tegmentalis ventralis в средния мозък, като те контролират мотивацията и вниманието. Една част от префронталната кора е орбитофронталната кора. Тя има роля на една саморегулираща се система, интегрираща мотивацията, емоцията и когницията, които ръководят съответното поведение. Тази орбитофроннтална кора е ключовият фактор на реактивната агресия. Локални лезии на тази кора на пациенти водят до повишена агресия. Сивата субстанция около акведукта в средния мозък получава посредством fasciculus longitudinalis dorsalis информация от медиалния хипоталамус. Електростимулация на тази сива субстанция води до афективна агресия, докато нейното увреждане прекратява такова поведение. Приема се, че невроналния кръг на агресията изглежда така: кората на крайния мозък (орбтофронтална кора) – бадемовидна ядро – до хипоталамус и до сивата субстанция около area tegmentalis ventralis в средния мозък – агресия .”
Изводи. В днешно време стресът се счита за един от водещите фактори в развитието на депресията. Реакциите на организма при стрес се контролират от невроендокринна система, в която участват хипоталамуса, хипофизата и надбъбречната жлеза, секретираща глюкокортикоиди (хипоталамо–хипофизо–надбъбречна ос, НРА ос). Хипокампът оказва модулиращо влияние върху активността на НРА ос и едновременно е прицел за действието на глюкокортикоидите (ГК).
Ако действието на стресовия фактор е краткотрайно и човекът е успял се адаптира, то след известно време цялата хормонална система се връща в нормалния си начин на регулиране и всички тези вещества, които са се отделили в малко по-голямо количество от обикновено, започват да намаляват постепенно. Ако стресорът продължава да действа, човек има хронично предозиране на всички тези вещества.
Фазите, настъпващи в период на дългосрочен стрес са:
- Фаза на тревога – влиянието на стресора предизвиква реакция на стрес, активира се системата за възстановяване на хомеостазата.
- Фаза на съпротива – процесът на справяне със стресовия фактор и възстановяване на хомеостазата чрез хормонален отговор (надбъбречните жлези, хипофизната жлеза отделят хормони).
- Фаза на изтощение – ако ефектът от стресовия фактор продължи, тогава постоянният дисбаланс на хормоните и невротрансмитерите започва да уврежда тялото. Реакцията на стрес става по-разрушителна от самия стрес.
Положителния стрес (еустрес) е този стрес, който се причинява от положителни емоции, лек стрес,
мобилизиране на тялото.
Отрицателният стрес (дистрес) е отрицателен вид стрес, с който човешкото тяло не може да се справи, твърде силно и продължително излагане на стрес фактор. Неприспособяването към стреса и връщането към хомеостазата разрушава човешкото здраве и може да доведе до сериозно заболяване.
Стресът, в повечето случаи, не е причинен от реални събития, случващи се тук и сега, а от нашата умствена дейност. За нашето съзнание няма никакво значение дали дадено събитие се случва в действителност или сме си го представяли, реакция на стрес ще бъде предизвикана в нашето тяло във всеки случай. Хроничната реакция на стрес опустошава всички системи на тялото.
Стресът по своя характер се явява специфичен синдром, а по произход се явява неспецифичен. Специфичния характер на стреса се определя по съвкупността на постоянните симптоми, а неспецифичния произход се определя по това, че той възниква под действието на различни дразнители, като физически, биологически, психически и механически. Неспецифичните прояви на стрес при хората се явяват перманентната умора, загуба на апетит, понижение на теглото, апатия и загуба на интерес към живота.
Нашите мисли, фантазии, емоции и спомени могат да предизвикат реакция на стрес, която влияе негативно на работата и здравето на организма. Работата на парасимпатиковата нервна система се потиска и се намалява производство на растежния хормон (соматотропин). Той помага за намаляване отлагането на подкожни мазнини, повишено изгаряне на мазнини и увеличаване на съотношението чиста мускулна маса към мазнини. За проява на анаболен и изгарящ мазнините ефект на растежния хормон върху клетките освен това е необходимо наличието на полови хормони и хормони на щитовидната жлеза, които също са потиснати.
Невро-хуморалния механизъм на работата на стреса може да се раздели на 8 етапа:
- Внезапните дразнители възбуждат рефлекторно мозъчната кора и лимбико-ретикуларната система на мозъка.
- Получава се освобождаване на норадреналин от клетки свързани с хипоталамуса.
- Норадреналинът активира симпатиковите центрове на мозъка и с това възбужда симпатиковата нервна система.
- Започва увеличаване в кръвна на норадреналин и адреналин.
- Адреналина, навлиза през кръвно-мозъчната бариера в адренергичните елементи на задната част на хипоталамуса, там той действа върху неговите ядра, в които се увеличава образованието на кортиколиберин (кортикотропин освобождаващ хормон = CRH).
- Кортиколиберинът, поради съдовата връзка с хипоталамуса и хипофизата, достига до клетките на предната хипофизна жлеза и стимулира секрецията на ACTH (Адренокортикотропен хормон).
- ACTH действа на надбъбречната жлеза, причинявайки увеличено производството на кортизол и освобождаването му в кръвта.
- Кортизолът води до увеличаване устойчивостта на организма към извънредни фактори.
Емоциите и чувствата, които изпитваме през това време се определят от трите емоционални системи:
- Системата на заплахи се характеризира с емоциите на страх, агресия, отвращение, срам, вина и безпокойство. Системата на заплаха произвежда хормони на стреса: адреналин, норепинефрин, кортизол. Функцията на тази система е оцеляването.
- Задвижващата система се характеризира с емоциите на стремеж, страст, жизненост, интерес. Тази системата предизвиква производство на хормона допамин. Функцията на тази система: добиване на ресурси за себе си и племето.
- Системата на смекчаване се характеризира с емоции на безопасност, принадлежност, свързаност, грижа. Хормонът окситоцин. Функцията на тази система е: грижа за потомството, възстановяване на нервната, имунната, хормоналната системи.
Стресът не е просто безпокойство или нервно напрежение, той е универсална физиологична реакция на достатъчно силни влияния, която има описани симптоми и фази – от физиологично активиране на тялото до изтощение.
