Посвещава се на децата на всички травмирани майки. А също и на онези майки, които постоянно чувстват вътрешната си болка, тоест са травмирани.
Мамо, бях толкова наранена до теб, че предпочетох да забравя себе си и тази болка. И аз създадох ново себе си, скривайки онази първата толкова далеч, но тя все още почуква вътре в мен. Толкова ме е страх, колкото страшно беше за теб до мен.

Травмираните хора не могат да понасят силни чувства. Защото силните чувства, всякакви, ги свързват с тяхната травма и това може да бъде много опасно, до степен да изпаднат в травматични преживявания и психическо унищожение. Следователно те трябва или да избягват подобни чувства, както свои, така и чужди, или да ги дозират. Например склонността към несподелена любов е една от тези „дози“, когато болката е поне малко контролирана, тя е в полезрението, но не е извън мащаба. Но ако травмирана жена има дете, тогава става по-трудно да се избегнат чувствата. Детето първоначално не е в състояние да скрие своите афекти и ги преживява телесно и съвсем явно. Има майки, които не са в състояние да понесат детето си недоволно, злобно, взискателно и раздразнено или страдащо, затова са по-склонни да му “угодят”. Като цяло, връзката с фрустрацията е опит да се получи нещо и ако е невъзможно да се получи, да се откажем, да потъгуваме и да продължим да живеем, това е много важно за психичното здраве на човека. Затова, ако детето не получи това, от което се нуждае, в началото то ще скърби, ще плаче и ще бъде тъжно. След това ще „отложи“ потребността (според принципа „гроздето е зелено“) и ще продължи да живее.

Смисълът на скръбта е в това да помага за преживяване на всяка загуба и да се продължи напред. Да се преживее загубата, а не да се замени загубеното с нещо друго. Поради незрялост, детето не може да преживее липсата на нещо много важно, то просто отлага нуждата за „по-добри времена“. Понякога дори и възрастен човек се сблъсква с факта, че няма право на нещо по морални, материални или други съображения и тогава, дори това да е нещо много значимо за него – отлага.

Например, ако детето не получи любовта (именно любов, а не функционална грижа) на майката, тогава то ще изисква, ще изисква и след това ще започне да скърби. Естествено, в детството е невъзможно да се преживее такава скръб и детето ще отложи работата на скръбта за по-късно, такива деца изглеждат безжизнени и обикновено се диагностицират като депресивни, детската депресия (или анаклитична депресия) е депресия на загубата.

Но, като цяло, все пак възможно ли е да се преживее факта, че мама не е такава, каквато искаме и все пак да продължим живота си? Да не търсим заместител на мама, да не се опитваме да получим безусловна любов и приемане от другите хора? И, когато не ги получим, да не се опитваме да получим одобрение или да станем необходими? Да останем с вярата, че по принцип любовта е възможна, просто мама не е можела всичко, но всъщност АЗ съм достоен за любов и мога да бъда обичан? Това е възможно за детето, когато, в случаите, в които майката не може да му осигури нещо, може да срещне силните му чувства по този въпрос и да го подкрепи в тяхното преживяване. Например, на детето му е много болно и майката не може да промени ситуацията (някаква травма вече е настъпила и няма как да се “обърне” ситуацията). Това, което тя може да направи за детето, е да остане устойчива на болката му и да му даде да разбере, че тя ще премине, като същевременно е важно да не дава на детето усещането, че е нещастно, жертва и много страдащо. Защото ако детето бъде научено на това, то просто ще изпита болка, но няма да бъде нещастен страдалец. Тоест, основното тук е да не правите детето жертва и, едновременно с това, да останете в емоционален контакт с него. За да направи това, майката трябва да бъде устойчива на болка, т.е. да няма вътрешна неизцелена собствена болка. Тоест, или да не е била изложена на нараняване, или да има излекувана травма. В този случай, тя ще бъде в състояние да му даде такава връзка, в която детето ще почувства, че това, което му се е случило, не е фатално, може да бъде преживяно, че майка му го обича и че тя е с него. Ако самата майка има собствена травма, тогава тя има своя постоянна вътрешна болка. А ресурсите й, може би, са достатъчни само за да я понася. Ако наблизо се появи някой страдащ, тогава нейните ресурси едва ли ще са достатъчни, за да издържат двама страдащи едновременно — себе си и дете (или друг любим човек). Тогава тя или ще отхвърли детето, ще прекъсне контакта с него, като се отдалечи от чувствата си, ще прекъсне връзката с вътрешната си болка, или ще бъде унищожена — ще изпадне в страданието си, ще попадне в травмата си и тогава емоционалният контакт с детето все пак ще се разруши. Тя ще стане просто функционална, но не и емоционална, а детето вътрешно го чувства като факта, че майка му вече не го обича. Въпреки че всъщност мама се опитва да се предпази от навлизане в откритата травма. И тя не може да изпитва чувства, както си спомняме, а страданието на детето за нея е остър нож. Тя ще се опита да замени липсващите емоции с нещо друго, по-достъпно, като хипергрижа, опека и други материални радости.

Децата обикновено го чувстват така, сякаш мама не дава нещо важно, но все пак дава поне нещо. И затова най-често такива деца не се отделят от майките си, с надеждата, че рано или късно ще им дадат липсващото, защото майка ми е толкова отзивчива, прави толкова много за мен и се грижи толкова много. За съжаление, в зависимост от контекста на нейната травма, е възможно да се ядосва и да наказва детето за страданието му. Обезценяване на чувствата му – вече имаш всичко, от което се нуждаеш. Спри да изискваш. На практика така тя си забранява да изпитва болка и скръб.

И в първия — хипергрижа, и във втория случай — отхвърляне и наказание, на детето всъщност е забранено да чувства това, което чувства. Постепенно детето започва да вярва, че това, което чувства е неправилно, неадекватно и най-важното – вреди на майката. Защото, ако все пак се притеснява, подкрепа няма да има и ще бъде невъзможно да спаси майката, тя няма да издържи преживяванията на детето. И в този случай детето се оказва само не само пред лицето на болката и отчаянието си, но и пред вината, че е направило нещо на майка си и сега тя е унищожена и сама е станала жертва. Малко възрастни зрели хора ще се справят със задачата да подкрепят друг човек в момент, когато самият той преживява трудни времена. Детето не може да се справи априори. За да не загуби майка си, а за детето, тя е ключът към оцеляването, то жертва чувствата си и по някакъв начин се научава да не ги изпитва. Обикновено чрез игнориране, обезценяване, репресия, потискане и други психически защити. Психичните защити всъщност се формират като отговор на психиката на искане — как да не чувствам това, което чувствам, как да се анестезирам. Детето също се учи от родителите си на тези защити. Често в случай на потискане възниква депресия (същата анаклитична), в случай на репресия — параноични страхове и фобии, в случай на обезценяване — нарцистична празнота. Но по-често, разбира се, тези механизми са тясно преплетени и в чист вид съществуват изключително рядко. Като порасне, такова дете ще търси себе си. То смътно или ясно ще почувства, че нещо не е наред с него, че му липсва нещо. То ще търси себе си – жив, истински, способен да чувства и преживява живота човек. И може би ще го намери. Но за това то трябва да си позволи да преживее своето отчаяние, скръб, несподелена любов. То отново ще трябва да преживее болката, която някога си е забранило. Но тогава тази забрана е била, за да не загуби, а сега е разрешение да спечели.

Автор: Фокина А.