Мразя всички съществуващи клишета за прошката.
Знам всяка поговорка, всеки съвет, всяко общоприето мнение. Знам, че разстоянието между „решението да простиш“ и истинското чувство за мир може да бъде непреодолимо. Знам!

Прошката е непроходима джунгла за онези от нас, които жадуват за справедливост. Самата мисъл някой да си тръгне безнаказан след всичко, което е направил, причинява болка. Искаме да изравним резултата. Искаме те да почувстват върху себе си това, което и ние.

Прошката изглежда като предателство към самите нас. Не искате да се отказвате в битка за справедливост. Гневът гори вътре във вас и ви трови със собствената си отрова. Знаете това, но все още не можете да “пуснете” ситуацията. Гневът става част от вас, точно като сърцето, мозъка или белите дробове. Това чувство ми е познато. Познато ми е усещането, когато яростта в кръвта бие в ритъма на пулса ви. Но ето нещо, което трябва да запомните за гнева: това е инструментална емоция. Ядосваме се, защото искаме справедливост. Защото смятаме, че това ще е от полза. Защото вярваме, че колкото по-ядосани сме, толкова повече промени можем да направим. Гневът не разбира, че миналото вече е приключило и вредата вече е нанесена. Той казва, че отмъщението ще оправи всичко.

Да бъдеш ядосан е като постоянно да чоплиш кървяща рана, вярвайки, че по този начин ще се предпазиш от образуването на белег. Истината за гнева е следната: това е просто отказ от лечение. Страхувате се, защото когато раната заздравее, ще трябва да живеете в нова, непозната кожа. А вие искате да върнете старата. И гневът ви казва, че е най-добре да не оставяте кървенето да спре.

Когато всичко кипи във вас, прошката изглежда невъзможна. Бихме искали да простим, защото с ума си разбираме, че това е здравословен избор. Искаме спокойствието, умиротворението, което предлага прошката. Искаме освобождение. Искаме това мозъчно бълбукане да спре, но не можем да си помогнем. Защото никой не ни каза основното нещо за прошката: тя няма да поправи нищо. Това не е гума, която ще изтрие всичко, което ви се е случило. Тя няма да отмени болката, с която сте живели, нито ще ви осигури незабавно спокойствие. Търсенето на вътрешен мир е дълъг и труден път. Прошката е просто нещо, което ще ви позволи да останете „хидратирани“ по пътя.

Прошката означава да се откажеш от надеждата за друго минало. Тоест разбирането, че всичко е приключило, прахът се е утаил и унищоженото никога няма да бъде възстановено в първоначалния си вид. Това е признание, че никаква магия не може да компенсира щетите. Да, ураганът беше несправедлив, но все още трябва да живеете в разрушения си град. И никой гняв няма да го издигне от руините. Ще трябва да го направите сами. Прошката означава поемане на лична отговорност, не за унищожаване, а за възстановяване. Това е решението да си върнете спокойствието.

Прошката не означава, че вината на Вашите насилници е изгладена. Това не означава, че трябва да сте приятели с тях, да им съчувствате. Просто приемате, че те са оставили отпечатък върху вас и сега ще трябва да живеете с този белег. Ще спрете да чакате човека, който ви е счупил, да върне всичко „както беше“. Ще започнете да лекувате рани, независимо дали остават белези. Това е решението да живееш с белезите си.

Прошката не е триумф на несправедливостта. Става въпрос за създаване на собствена справедливост, собствена карма и съдба. Става въпрос за повторно изправяне с решението да не бъдете нещастни заради миналото. Прошката е разбирането, че белезите ви няма да определят бъдещето ви. Прошката не означава, че се отказвате. Това означава, че сте готови да съберете сили и да продължите напред.