Психология на злото. Тъмната триада.
„Доброто и злото не съществуват. Има само сила, има само власт, и има онези, които са твърде слаби, за да се стремят към нея.“
Джоан Роулинг, „Хари Потър и философския камък“
Психологията отделя малко внимание на проблема със злото в обществото. Злото се разглежда като особена форма на агресия и насилие, които го отличават от другите форми на преднамерено вредно поведение. Изследванията на злото много години не са се ползвали с популярност в социалните науки, но в последно време преживяват подем. Е. Стауб първоначално използвал термина „зло“, за да обозначи чрезвичайно деструктивно действие, такова като геноцид или масово убийство, но по-късно изследователите са започнали да разглеждат проявите на злото в корпорациите, сексуалната агресия и други форми на насилие.
Човечеството се развива, проправяйки си път през войни, революции, епидемии, природни катаклизми и други тежки изпитания. Особено място в тези заплахи в съществуването на човечеството заема явлението престъпност. Тя е непосредствено свързана с много от пороците на човека: злоба, егоизъм, алчност, ревност, завист, жестокост, глупост.
Като общество, ние много мислим за злото, но не го обсъждаме истински. Ежедневно чуваме за нови човешки злодеяния и повърхностно се въвличаме в постоянния поток от новини, заради които започваме да си мислим, че човечеството е обречено. Както казват журналистите: „кървавите новини са най-интересни“.
В действителност, в днешно време, нашата жажда за насилие явно се утолява по-трудно от преди. Изследване, публикувано през 2013 година на психолога Бредом Бушмен и колеги, които изучават жестокостите във филмите показало, че започвайки от 1950 година количеството на насилие в киното се е увеличило около два пъти, както и стрелбите. Филмите стават все по-жестоки, даже и тези за деца.
Психология на злото.
Когато обсъждаме злото, то обикновено се сещаме за Хитлер. Това не е учудващо, той е способствал за извършването на много деяния, които ние асоциираме със злото: масови убийства, разрушения, война, мъчения, пропаганда, налагане на вражда и неетични научни експерименти. Многообразието и размаха на престъпленията, за които Хитлер е пряко или косвено отговорен, са многократно анализирани, за мотивацията на личността и постъпките му са издадени много книги. В една от тези книги на авторът, вместо да прави разбор на неговите действия, ни задава един въпрос: „Ако можехте да се върнете в миналото, бихте ли убили малкия Хитлер?“ Авторът подчертава, че от нашия отговор се разбира много. Ако отговорим с „Да“, то ние сме от хората които вярват, че се раждаме предразположени към извършването на ужасни постъпки, че злото е заложено в нашите ДНК гени. Ако нашия отговор е „Не“, то според автора ние се придържаме към по-малко детерминистки възгледи за човешкото поведение и вярваме, че критична роля във формирането на възрастната личност играят средата и възпитанието. А може да сме казали „Не“ и защото смятаме, че убийството на бебе е престъпление. Авторът ни задава въпроса: „От къде наистина знаем, че ужасните деца стават ужасни възрастни?“
Отговорността за избора е тясно свързана с неговата необратимост и невъзможност за “повторение”. В ситуации, когато сме наясно с това, ние сме изправени лице в лице с проблема с отговорността и сме по-чувствителни към нейната проява, отколкото когато не се ангажираме с мисълта, дали изборът би могъл да бъде по-добър. Връзката на характеристиките на избора с личностните характеристики, заемат централното място в структурата на личния потенциал и получава експериментално потвърждение в специално проучване, насочено към проверка на хипотезата за „екзистенциалната дилема“. Според тази хипотеза, формулирана в теорията на американския психолог С. Мадди, при всички избори които правим, ние стоим пред две алтернативи – избора на миналото и статуквото или избора на бъдещето и неизвестното, при това, изборът на бъдещето разширява възможностите ни да намерим смисъл, а изборът на миналото го стеснява.
Филип Зимбардо (Zimbardo) е известен психолог и изследовател роден през 1933 година. Преподавател в Станфордския университет, той се интересува защо хората се променят и се държат по неочакван начин в определени ситуации. В Станфорд се ражда и идеята за неговия прочут експеримент от 1971 година. В своята книга „Ефектът Луцифер: Как добрите хора стават зли“, той представя своя експеримент в “затвора” Станфорд. В мазето на университета, Зимбардо приспособява три кабинета като килии и провежда прочутия Станфордския затворнически експеримент. В него обикновени студенти са разпределени на случаен принцип да играят ролите на надзиратели или на затворници за две седмици в симулиран затвор. Надзирателите бързо стават толкова брутални, че експериментът е прекратен само след шест дни. Злото е резултат от система, която поставя човек в определени условия, даващи му власт над другите. Злото, според Филип Зимбардо, винаги е свързано с властта и способността да я използваме по отношение на други хора. Зимбардо прави опит да въведе дефиниция на злото: „Злото се състои от преднамерено действие, извършено по начини, които вредят, малтретират, унижават, лишават от човешки качества или унищожават невинни други хора или – използването на собствения авторитет и системна власт за насърчаване или позволяване на други да направят това от ваше име. Накратко, това е да знаеш, че не е редно, но въпреки това да го правиш”.
Тъмната триада
През последните 20 години се наблюдава увеличаване на интереса към изучаването на отрицателните характеристики, 
описващи стабилните регулаторни характеристики на индивидуалните разрушителни форми на поведение, по отношение на междуличностното взаимодействие и социалното функциониране на човека. Особености на такъв комплекс от черти, като тъмната триада, се явяват: наличието на културна и независима цялост и спецификата на всяка черта поотделно. Всички характеристики на тъмната триада са свързани с ниска емпатия, невъзможността да се разпознаят емоционалните състояния на друг човек и адекватно да им се реагира. Тези характеристики образуват така наречената емоционална студенина, характерна за тъмната триада, която до голяма степен определя връзката между нарцисизма, психопатията и макиавелизма. В допълнение, има данни за относителна връзка на тъмната триада с алекситимията – невъзможността да се разпознаят емоционалните състояния и да се опишат.
Канадските психолози Делрой Полхъс и Кевин Уилямс за първи път въвеждат термина „тъмна триада на личността“ („dark triad of personality“) за три идентични, макар и различни субклинични тъмни характеристики: нарцисизъм, макиавелизъм и психопатия. Всички тези характеристики са свързани с ниската емпатия, невъзможността да се разпознаят емоционалните състояния на другите хора и да им се реагира адекватно. Мнозина са готови да признаят, че именно дефицитът на съпричастност или емоционалния студ, до голяма степен определят връзката между нарцисизма, макиавелизма и психопатията. И трите компонента на тъмната триада имат сложна структура, по отношение на която, между чуждестранните психолози няма единно мнение.
Общото за всички черти на тъмната триада е връзката им с недоброжелателното отношение към другите хора и първоначално пренебрежение към обкръжението, нечестност, користолюбие и мошеничество. В същото време, съществува специфична несъвместимост на връзката между макиавелизма, нарцисизма и психопатията с други психологически характеристики. Например, нарцисизмът е свързан с екстраверсия, способността да се създаде положително първо впечатление, психопатията – с импулсивност, слаба ориентация за дългосрочни цели, макиавелизма – с използване на различни манипулативни тактики и цинизъм, по отношение на други хора.
В средата на 90 години психолога Дж. МакХоски прави две разработки, в които изказва предположението, че неклиничните психопатия, нарцисизъм и макиавелизъм са тясно свързани помежду си. В първата си разработка той настоява, че понятията макиавелизъм и нарцисизъм описват сходни личностни особености на поведение, а във втората предполага, че термините макиавелизъм и психопатия описват един и същи феномен. По-късно Киршем и Беккер опровергават това предположение, но несъмнено остава фактът, че дадените психологически характеристики са свързани.
Направени изследвания установяват, че високото ниво на нарцисизъм се приема като по-положително качество, в сравнение с другите две. Носителите на високо ниво на макиавелизъм се характеризират като склонни към слаби социални контакти, а тези с изразени характеристики на психопатия – като пресметливи и с ниска емпатия.
Нарцисизъм
Произходът на термина нарцисизъм е свързан с древногръцкия мит за прекрасния Нарцис, който се влюбва в самия себе си. В психологическата теория, тази дефиниция, за пръв път е употребена от Зигмунд Фройд, който обозначава с нея нездравата любов на човек към самия себе си, като тук се включват егоцентризма, егоизма и възхищението от собствената личност. Първите прояви на подобен тип поведение са още в детството и тийнейджърството, и се свързват със сравнително ниското ниво на интелектуално развитие, липсите, възникнали по време на процеса на формиране на собствената идентичност и негативното влияние на семейството, приятелите и заобикалящата среда. Често пъти при подрастващите, е налице зависимост от изискванията на неформалните групи и кръгове в които те попадат приемайки техните ценностни ориентири.
Ако по-голяма част от посочените дотук фактори са налице, се наблюдава промяна в поведението на подрастващите. За тях светът е сив, скучен и еднообразен. А когато това се случи, много често се стига и до злоупотреба с психоактивни вещества, до надценяване на умствения капацитет, до трудности в общуването, агресия, автоагресия, хранителни разстройства, неморален и аморален тип поведение. Много често подрастващите вярват, че другите не осъзнават, не искат и не могат да разберат техния потенциал и истинските им способности. Това се дължи най-вече на факта, че те самите не са достатъчно компетентни и понякога, загубени по пътя на правилното разбиране за живота, не знаят как да направят разграничение между доброто от злото. В същото време, се нуждаят и са зависими от положителната оценка на другите и без нея се чувстват зле. Когато пък получат положителна оценка, отново са недоволни и така се оказват неспособни да се докоснат до истинското чувство на удовлетворение. Характерно за нарцистичната личност е убедеността, че може да си позволи всичко и че не е задължена да спазва правилата, които важат за другите, защото всъщност е изключение от правилото. Подрастващите с този тип поведение се нуждаят от постоянно внимание и възхищение и един от начините, по който го получават, е комуникацията през интернет и социалните мрежи. Когато са сред свои връстници или в училище, те се опитват да впечатлят с поведението си и често правят шумни коментари или се смеят без да имат истинска причина за това. Опитвайки се да бъдат винаги в центъра на вниманието и да търсят приятели, те могат да говорят с часове, без да осъзнават, че по този начин често се оказват отхвърлени от другите. Нарцистичното поведение е свързано още с липса на емпатия и неспособност за разбиране и осъзнаване на това какво чувстват другите. Подобно нарцистично поведение е характерно за голяма част от новото поколение. Мислейки, че правилата и законите не важат за тях, защото са много по-умни от хората, които са ги написали и приели. Често пъти и учителят също не е авторитет, защото те са по-знаещи и по-можещи. За тях да бъдат в училище, е просто задължение, което им нанася щети. Проблемът се задълбочава тогава, когато високата им самооценка и идея за превъзходство, са съпроводени с агресивно поведение, насочено към връстници или съученици.
Изучавайки нарцисизма или нарцистичното разстройство на личността, психиатрите и клиничните специалисти го описват със следните характеристики: грандиозно чувство за значимост; погълнатост от фантазии, вяра в собствената си уникалност, потребност от постоянно внимание и възхищение, очакване за специално отношение, манипулация в междуличностните отношения, дефицит на съпричастност, завист, нахално и арогантно поведение. За диагностика като нарушение се изисква проявлението едновременно на най-малко пет нарцистични черти на личността, като тяхното проявление е наблюдавано най-малко шест месеца. Силно влияние в развитието на представите за нарцисизъм има психоанализата. Зигмунд Фройд извежда два вида нарцисизъм: първичен, когато човек е погълнат от себе си, наблюдава се в ранния период от живота. И вторичен, онтогеничен, по-късен нарцисизъм, включващ в себе си стремеж към слава и известност.
В настоящия момент, единно определение за нарцисизъм няма. Най-общото, определение за нарцисизъм е, че за тези личности са характерни самоувереността, прилагането на нарцистични стратегии, имащи за цел поддържането на имиджа, грандиозността, авторитета и тщеславието. Такива хора са склонни към лидерство и подчертаване на своето превъзходство, те високо оценяват своите интелектуални способности, външност, привлекателност, достижения, като при това е възможно да разрушат междуличностни отношения.
Макиавелизъм
Макиавелизмът води своето начало от италианския политик и дипломат от XVI век Николо Макиавели, автор на известната книга “Владетелят” (1513 г.). Книгата на Макиавели се счита за основен наръчник по хитрост и манипулация. Ето защо, макиавелизмът е синоним на манипулация, измама и интриги. Хората с висока степен на “макиавелизъм” са цинични, безпринципни, студени, вярващи, че успех в живота е възможно да се постигне единствено чрез хитрост и за сметка на другите.
Според канадския психолог Делрой Полхъс макиавелистите се явяват изкусни манипулатори, които водят обмислена социална манипулация. Хоули отбелязва, че макиавелистите проявяват „принудителен контрол“ с антисоциална тактика, за да могат по най-добрия начин да постигнат своите цели, свързани с кариерното развитие. Те са хладнокръвни и безсърдечни и тяхната основна мотивация е получаването на пари, власт и статус.
Макиавелизъм, наричат склонността на индивида да използва манипулацията в междуличностната сфера, скривайки своите истински намерения с помощта на лъжливи, отвличащи маневри, постигайки това, че другият, без сам да осъзнава това, изменя своите цели.
Американските изследователи Кристи и Хейс определят главните съставляващи черти на макиавелизма: 1) убеждението на 
субекта, че при общуване с други хора може и даже е необходимо да използва манипулация; 2) навици и конкретни умения за манипулация. Последното включва в себе си способността му да убеждава другите и да разбира техните намерения. Макиавелизма, за разлика от другите две черти на тъмната триада, не се разглежда като патологично разстройство или като психопатологичен синдром. Проведени изследвания за търсене на връзка между макиавелизма и социално неприемливите личностни характеристики и поведение са открили такива негативни характеристики при макиавелистите. Така е била потвърдена връзката между измамата и макиавелизма, както в деловите сътрудничества, така и в интимните отношения, макевиализма и егоистичното поведение и корупцията. Макиавелизма дълго време се е считал за фактор за успешна и прогностична позитивна характеристика на работника. Някои компании открито заявяват, че предпочитат да избират хора с високи нива на макиавелизъм, тъй-като те са прагматични, емоционално дистанцирани и са способни самостоятелно да взимат решения. Ниската емоционална чувствителност, прагматичността, пренебрежението към конвенционалните правила и норми, а също така и склонността към манипулация образуват синдрома на „студения“ човек, това са характеристиките, които първоначално са разглеждани като основа на макиавелизма.
Психопатия
В свое изследване Колева, 2017, на тема „Триархична мярка за психопатия“ посочва, че психопатната личност е била дълго изследвана, като са търсени основните характеристики и съответно, разработването на психологичен инструментариум, подходящ както за различни възрастови групи, така и за специфични извадки.
В същата разработка тя подчертава, че в класическия си труд „Маската на здравия разум“ Клекли, изследвайки психиатрични пациенти, описва психопатията като дълбоко вкоренена емоционална патология, „маскирана“ зад привидно психично здраве. Психопатите, за разлика от другите психиатрични пациенти, чието поведение подсказва страданието и объркаността им, първоначално изглеждат уверени и добре приспособени, но във времето, чрез действия и нагласи, разгръщат скритата си патология. Клекли не разглежда психопатите като зли и коравосърдечни, а като приятни и добре приспособени, и същевременно непредвидими и незаслужаващи доверие. Патрик, разглеждайки изведените от Клекли 16 критерия за разпознаване на психопатията, предлага те да бъдат групирани в три концептуални категории: първата се състои от индикатори на добро психологично приспособяване – висока интелигентност и социална адаптивност, липса на ирационалност или налудна продукция, липса на нервност и ниска склонност към самоубийство. Индикаторите от тази група отразяват не само липсата на психично заболяване, но са и фактори, които биха могли да предпазят личността от такова и да предскажат психосоциалното благополучие. Наред с тези способности обаче, психопатите демонстрират тежка поведенческа патология, която съставя втората диагностична категория, в която се разпределят дефинираните от Клекли: импулсивни антисоциални действия, безотговорност или ненадеждност, промискуитет, невъзможност да се учи от опита и липсата на ясен план за живота. В третия клъстер са представени индикатори за емоционална неотзивчивост и нарушена социална свързаност, като липса на разкаяние и срам, бедност на емоционалните реакции, егоцентричност и неспособност за изграждане на близки взаимоотношения на привързаност, измамност и неискреност, липса на лоялност. Важно е да се подчертае, че Клекли не описва психопатите като антагонистични, жестоки или насилници. Вредата, която те причиняват на другите, е вследствие на тяхната дълбоко вкоренена невъзможност да реагират емоционално и проявяването на повърхностни, безотговорни, лекомислени нагласи и поведение.
Продължавайки анализа си Колева посочва, че други автори, изследвали поведението на криминално проявени психопати, са Маккорд и Маккорд. Те разглеждат като централни други черти, а именно емоционална студенина, социално отчуждение, жестокост и невъздържано поведение. Те също смятат, че за психопатите са характерни липсата на тревожност и емоционалната неотзивчивост, но според тях тези афективни нарушения отразяват дълбокото социално отчуждение, състоящото се в неспособност да се изпитва обич или вина, а не толкова дефицит в афективно-мотивационната сфера. Така липсата на съвест и контрол на агресията се съчетават с гняв, като противодействие на страха във фрустриращи или заплашителни ситуации. По тази причина криминалните психопати се описват като хладни и ожесточени хищници.
Патрик, Фоулс и Крюгер формулират триархичния модел за психопатията като рамка за обединяване на различните теоретични перспективи. Техният модел предоставя разбиране за същността на психопатията от фенотипна, а не от етиологична гледна точка. Триархичният модел разглежда психопатията като състоящата се от три отделни, но пресичащи се фенотипни черти: Невъздържаност, Дързост и Бруталност. Невъздържаност: Патрик използва термина „невъздържаност”, за да опише общата фенотипна склонност към проблеми с контрола върху импулсите, включваща и липсата на умения за планиране и предвиждане, както и нарушената саморегулация на афектите, настояването за незабавно задоволяване на желанията. Поведенческите прояви на „невъздържаността” включват безотговорност, нетърпение, импулсивни действия с негативни последици, недоверие и реактивно-агресивни постъпки. Дързост: Под дързост Патрик разбира фенотипния стил, обхващащ капацитета на личността да запази спокойствие и да остане съсредоточена, в ситуации на напрежение и заплаха, както и способността бързо да се възстанови от стресогенни събития, високата самоувереност и социална ефективност и толерантността към непознатото и опасността. Дързостта се явява комбинация от склонност към социална доминантност, ниски нива на реактивност при стрес и авантюризъм. Поведенчески дързостта се проявява като невъзмутимост, социална уравновесеност, убедителност, издръжливост и смелост и, въпреки че съдържа черти, които са адаптивни, тя корелира с неадаптивни характеристики, като например – търсене на силни усещания. Бруталност: С термина бруталност Патрик описва съвкупността от фенотипни характеристики като: липса на емпатия и въздържане или липса на близки отношения на привързаност, бунтарство, търсене на вълнения, експлоатиращо другите поведение, инструментална и проактивна агресия, както и стремеж за търсене на възбуда и придобиване на усещане за овластяване, сила и мощ, посредством деструктивно поведение и жестокост. В личностен план бруталността се характеризира с подчертана склонност към доминиране и слаба потребност от принадлежност: стил на поведение, при който активно се преследват собствените цели, без оглед на въздействието върху околните или дори с умишленото намерение да им се причини вреда. Патрик подчертава, че липсата на заинтересованост към другите хора и техните преживявания и повърхностните взаимоотношения с околните е характерна за концепта. Бруталността се различава значително от личностната тенденция към социалното отдръпване, която отразява пасивната дезангажираност спрямо околните, тъй като при бруталността отношението е по-скоро на активна експлоатация и конфронтация. Поведенческите проявления на този конструкт включват арогантност и вербално осмиване/подигравки, явно пренебрежение към авторитетите, липса на близки лични отношения, физическа жестокост към хора и/или животни, „хищническа“ агресия и експлоатиране на другите, както и деструктивно търсене на възбуда.
Основен дискусионен въпрос в научните среди остава проблемът дали психопатията представлява единен конструкт, или в структурата ѝ биха могли да се разграничат няколко относително независими дименсии. Карпман (1948, цит. по Poythress, Skeem, 2006) разглежда „първичните психопати“ като коравосърдечни, манипулативни, крайно себични и лъжливи, докато „вторичните“ като емоционално нестабилни, с високи равнища на тревожност и депресия, въвличащи се в антисоциално поведение, поради високата си импулсивност. Емоционалният дефицит, наблюдаван и при двете групи, се извежда като произтичащ от различни източници – при „първичните психопати“ той е конституционален, а при „вторичните“ е резултат от ранната социализация, т. е., враждебността им може да бъде разбрана като реакция на родителското отхвърляне и злоупотреба. Кук и Мичи разработват йерархичен модел на PCL-R, с фактор от втори ред психопатия и три първични фактора – Арогантен и измамен междуличностен стил, Дефицит на емоции и Импулсивен и безотговорен стил на поведение. Йерархичният модел позволява психопатията да се разглежда както като единен синдром, а трите първични фактора като характеризиращи се с обща, породена от вторичния фактор дисперсия, така и със собствена вариация, обусловена от тяхната специфика. Подобна структура има предимството да внесе допълнителна яснота по отношение на взаимовръзките на психопатията с външни променливи като напр. антисоциалното поведение.
В заключение
Дали съществува общо „тъмно ядро“? Възможно е ядрото на тъмната триада да е отсъствието на емпатия. Въпреки, че нарцисистите, макиавелистите и психопатите проявяват в определена степен безсърдечност, те все пак са способни да възприемат и разбират емоциите на другите, макар и без ефективен отговор на тази информация. По такъв начин те нямат никакво нарушение в когнитивното съчувствие, но проявяват някаква форма на безпристрастна емпатия. Нещо повече, при макиавелистите се наблюдава способност да адаптират своето съчувствие към текущата ситуация. Също така, ядро може да бъде и самата психопатия. Първичната психопатия, потенциално може да бъде ядро на всичките три тъмни личности. Всъщност, изследвания в бъдещето трябва да намерят допълнителни доказателства за това, че въпреки различията между чертите на триадата, може да съществува и общо ядро.
Всички характеристики на „тъмната триада“ допринасят за девиантното поведение на подрастващите: те притежават всички характеристики на „тъмната триада“, прибягват до манипулативни стратегии и измама в междуличностните отношения. Може да се предположи, че всички личностни характеристики, които са включени в комплекса на симптомите на тъмната триада, засягат сферата на взаимодействие на личността с обществото, междуличностните отношения и отношението към себе си.
За последните десет години са проведени множество изследвания, позволяващи да се установят възможните личностни основи на съвкупността на „тъмните черти“. Те са: ниска доброжелателност, склонност към лъжа, емоционална студенина, а също е възможно – първична психопатия и завишена самооценка.
Проучвания показват положителна взаимовръзка между нарцисизма и нивото на субективно благополучие на индивида. Такива резултати може да свидетелстват за това, че за нарцистичните личности социално желателна се явява демонстрацията на позитивните страни от техния живот. В същото време, те могат съзнателно да преувеличават своето благополучие, но може и искрено да вярват в него. Изследванията показват още и взаимовръзка с изразеното отчуждаване от морална отговорност и високите резултати по скалата за психопатия, но не и с другите черти на „тъмната триада“.
Да обобщим, не е установена силна връзка между трите черти от тъмната триада и наследствеността. По-скоро, личността се формира от социалната среда и условията на живот. Все пак, в някаква степен, нарцисизмът и психопатията биха могли да са генетично вродени, докато не така стоят нещата с макиавелизма, който е социално обусловен в голяма степен. Тъмната триада се отнася до три различни в концептуално отношение, но свързани една с друга черти на личността: Нарцисизъм. Хората с тази черта са егоисти, арогантни, лишени от съпричастност и свръхчувствителни към критика; Макиавелизъм. Хората с тази черта са манипулативни, двулични, водени изцяло от личния интерес, без чувства и морал; Психопатия. Хората с тази черта не изпитват угризения и имат променливо или антисоциално поведение.
